Silentium post clāmōrēs: септември 2015

30 септември 2015 г.

Седем отговора към антибежанците

След хаоса покрай изказванията на премиера Бойко Борисов и немския канцлер Ангела Меркел в последните дни на тема „гореща точка”, бежанската криза в Европеския съюз отново е на дневен ред. Блогът на Jelev добре резюмира основните положения в размяната на реплики между нашата страна и Брюксел, макар и в леко саркастичен тон, така че няма да отделям повече пространство за целта. Няма да се спирам и на въпросите дали госпожа Меркел беше права да отвори широко майчина пазва за всички бежанци, след което временно да забрави Шенгенското споразумение, дали Унгария разумно вдига бариери по границите на Европейския съюз, нито пък дали Русия или САЩ са „добрите” в гражданската война в Сирия. Тези въпроси са външни за България и не ни засягат чак толкова, а информацията за тях винаги е оцветена от различни интереси и не може много-много да ѝ се има доверие. По-скоро ми се ще да обърна внимание на някои от най-честите коментари за бежанците, които чувам от приятели и познати, и чета по форумите.

Като толкова ти пука за бежанците, защо не си ги вземеш вкъщи? Защо не ги наемеш на работа?

Повечето хора нито са квалифицирани, нито разполагат със средствата или пространството да приемат у дома си бежанци. Нелогично е да се очаква някаква форма на непосредствено участие, за да има право човек на мнение по който и да било въпрос. Това е едно от малкото неща, които ни различават от животните – умението да разсъждаваме за обекти и събития, които не са непосредствено пред погледа ни.

Подкрепата трябва да идва от държавата, която предлага убежище, както и от международните институции, посветени на бежанците от войните по света. Тази подкрепа трябва да е адекватна и целенасочена – не само за оцеляването на хората, но и за последващото им интегриране в обществото чрез обучения по български език и за придобиване на други необходими професионални умения. Когато това се случва, е по-лесно и бежанци да бъдат вземани на работа, което впрочем и сега не е рядко явление.

Разбира се, всеки, който все пак иска да помогне лично, може да го направи – дали чрез дарения („Хуманитарна помощ за бежанците в България” имат фейсбук страница) или чрез участие в доброволчески програми. Това е по-адекватен начин за помощ от предполагаемото подслоняване на непознати у дома от хора без подготовка и възможности ...
Аз пък не искам от моите данъци да се хрантутят някакви пришълци!

Първо, употребата на изрази като „пришълци”, „нашественици”, „рояци” е типично за фашистката реторика – обезчовечаване на различните. Преди и по време на Холокоста евреите и циганите обичайно са сравнявани с плъхове и други вредители – реторичното обезчовечаване прави по-лесно за публиката приемането на практическото, брутално обезчовечаване на различните, чрез затварянето им в лагери и лишаване от елементарни човешки и социални права.

Второ, управлението на данъчните постъпления не е (и не бива да бъде) в ръцете на индивидуалния данъкоплатец. Веднъж платени, те вече не принадлежат нему. Все едно да се оплакваш на магазинера от кварталната бакалия, че е използвал част от „твоите” пари да си купи кутия цигари вместо кило банани ...

Държавата използва постъпленията от данъци за всякакви цели, които е преценила за добри за общото благо – дали за да купува руски самолети, дали за да строи магистрали, дали за да плаща помощи на безработни, социално слаби, пенсионери, и когато се налага, бежанци. Контрол върху харченето на държавния бюджет има Народното събрание, където всеки имащ право на глас е представен. За съжаление, механизмите за оказване на влияние върху народните представители от страна на народа у нас не са добре развити – но това е тема на друг наш пост.

Трето, немалка част от парите, които се дават за подпомагане на бежанците, идват от международни институции, а не от нашия „джоб”^[1].
Баба ми взима 150 лева пенсия, а един бежанец – над 1000 лева помощи! Това е недопустим позор!

Първо, цената от 1100 лева на бежанец е почти произволно извадена през 2013 година от тогавашния вътрешен министър Васил Маринов. Относително подробен материал за „метода” на изчисление намерих в публикация на Капитал^[1] от същата година. Тази сума не се дава на ръка, а се формира от разходи за настаняване, медицински, курсове и прочее.

Второ, средната пенсия у нас е около 300 лева^[2] – това е сумата, която средният пенсионер получава на ръка всеки месец. „Цената” за държавата за издръжката на пенсионера (който в огромното си мнозинство вече има къде да живее, така че помощ за настаняване не би трябвало да е нужна) се формира от тази сума, плюс всички останали видове помощ, която се оказва на пенсионираните граждани у нас – енергийна, транспортна, коледна и т.н. За съжаление, не откривам данни за това каква сума от бюджета се отделя средно месечно за всеки пенсионер у нас – ако някой има достъп, може да помогне тук.

Във всеки случай, това са две групи хора, които са по един или друг начин уязвими в нашето общество и имат нужда от държавно подпомагане – не е редно да ги поставяме едни срещу други.
Ама тия бежанци половината даже не са сирийци! Защо не си стоят по техните си страни да се бият с лошите и да се борят за по-добър живот?

В последната година над 1000 души са загинали в директни въоръжени конфликти в следните държави по света: Афганистан, Ирак, Сирия, Нигерия, Камерун, Нигер, Чад, Палестина, Сомалия, Кения, Судан, Пакистан, Либия, Йемен, Египет, и не на последно място – Украйна^[3]. Повечето от тези конфликти са с характеристиките на гражданска война – няма директна инвазия от външни сили, срещу които местното население да запаше чифтето на дяда си и гордо да се опълчи. По-скоро фракции от същото местно население се бият срещу други фракции, а по-голямата част от хората са хванати по средата, избивани са и им е отнемано всичко земно, заради принадлежността им към една или друга религиозна или социална общност.

Възможностите са три – или оставаш на място и гладуваш, или се присъединяваш към една от воюващите сили, за да стреляш по непознати хора в името на нечия неясна икономическа кауза; или бягаш натам, където е мирно и има шанс да живееш човешки. България има привилегията да не е била сцена на военен конфликт от 1945 година насам и изглежда сме позабравили вкуса на ужаса и паническия страх. Аз лично знам какво бих избрал, ако в един красив бъдещ момент феновете на Левски и ЦСКА, например, решат да се въоръжат още по-тежко и почнат да се пуцат по улиците на града и да си обстрелват едни на други стадионите с артилерийски снаряди.

Така че е нормално да виждаме бежанци от всички краища на Близкия изток и Африка, с всякакъв нюанс на кафява или черна кожа.
Но идват и такива, които не бягат от война, а са икономически мигранти. И като са бежанци, защо идват само мъже, къде са им жените и децата?

Първото твърдение най-вероятно е вярно, макар че повечето икономически бежанци намират по-лесни начини за придвижване от масово тичане презглава из граничните бразди и укриване от полицията по европейските гари. С този въпрос е редно да се занимават агенциите, издаващи разрешение за предоставяне на убежище – да установяват дали човекът, който кандидатства, наистина е подложен на гонение или опасност в родината си, или просто търси по-добър живот.

Казвам „просто” – но не е. Изглежда ми много лицемерно точно ние българите да се сърдим на едни хора, че търсят с цената на всичко по-добър живот за себе си и семействата си, при положение че всеки от нас има роднина или приятел, който живее повече или по-малко нелегално в чужбина и праща пари вкъщи. Неотдавна чух за относително новата онлайн телевизия BIT – медия с централа в Чикаго, с основна целева група милионите българи в САЩ и другите западни страни. Основатели на телевизията са двама братя, които от над десетилетие движат логистичен бизнес с камиони в Чикаго, преуспели са и са помогнали на хиляди българи да се установят там. Сред множеството преклонения и хвалби за това как с пот и труд са забогатели и са се погрижили за семействата си, а сега дават работа и на много други българи, нямаше и едно осъдително мнение за факта, че и двамата отначало са били нелегални имигранти, или другояче казано – икономически бежанци.

В тази връзка и отговор на другия въпрос – не е необичайна практика при бягство някъде, първи да тръгне мъжа в семейството. Когато се установи на безопасно място, получи легален статут и може да изхранва жената и децата си, да прибере и тях. Несемейните мъже пък са също толкова вероятни бежанци – те са основна цел на вербуващи армии и нямат толкова семейни отговорности.
А защо не спират в първата държава, където попаднат, ами непременно искат да идат точно пък в Германия, или в Холандия, или в Швеция? Или най-добре, защо не отиват в съседните им арабски или африкански държави?

Отговорът на този въпрос е относително прост – защото в другите държави не ги искат. В Йордания има над половин милион бежанци, в Ливан – около 1 милион, над милион и половина са в Турция^[4]. Това са огромни тежести върху държавите съседни на конфликта, продължаващи вече няколко години, и разбираемо отношението там към бежанците не е особено гостоприемно. Получаването на легален статут в Турция е изключително трудно, срещите с полицията обикновено завършват с побой, а ако случайно си кюрд – и по-зле.

На този фон, Германия приветства бежанците, а като цяло в северна и западна Европа е възможно човек, независимо от произхода си, да работи здраво и да живее спокойно. България е в списъка от страни, които бежанските сайтове съветват да се избягват, поради лошото отношение и неадекватните мерки на властите. Не случайно огромните вълни към Германия минаха през Македония и Сърбия, а не през нас.

Други арабски/мюсюлмански държави, като Катар и Саудитска Арабия, пък изобщо не приемат бежанци – безспорно пример, който някои у нас биха искали да следваме. Но да се сравняваме със страни, в които погазването на човешките права е ежедневие, ми се струва крайно неамбициозно. Какво следва? – да забраним на жените да излизат от къщи без придружител мъж?
Точно това е проблемът – те идват от ислямски държави и ще искат да ни наложат шариат! Ще ислямизират стара християнска Европа! Как да ги приветстваме с добре дошли, като сред тях със сигурност ИДИЛ са внедрили екстремисти и терористи?

Около 3% от населението на Европейския съюз се самоопределят като мюсюлмани. В България, Франция и Германия те представляват между 8 и 10 процента от населението^{[5, 6]}. Бъдещи потенциални членки на ЕС са Албания и Косово, откъдето тези проценти може да се увеличат. В нито една от изброените държави досега няма шариат.

А населението на Европа е над 500 милиона души^[7]. За да се увеличи дори с един процент броят на мюсюлманите, бежанският поток трябва да продължи със същия темп в продължение на пет години. Дори цяла Сирия (около 20 милиона души^[8]), да се изсипе в Европа, мюсюлманите пак ще бъдат под 7% от населението на съюза. Опасението, че може да „ни наложат” каквото и да било, граничи с параноята.

Относно внедряването и сигурността – наивно е да се мисли, че ИДИЛ не биха се възползвали от възможността да пращат агенти в Европа. Само че те го правят и без бежански вълни – скорошните атентати във Франция бяха проведени от симпатизанти на ИДИЛ, родени и израсли с френски паспорти. Между свободата и сигурността винаги има неспокойно примирие и е изкусително човек да жертва малко от свободата си, за да се чувства по-сигурен (например при пътуване да се подлагаме на пълно сканиране на цяло тяло, с надеждата да хващаме терористи).

Сър Уилям Блекстоун, един от бащите на модерната английска юридическа мисъл, е казал през 18-и век: „по-добре е десет виновни да избегнат наказание, отколкото един невинен да пострада”. Тази мисъл е наследство от библейската история за Содом и Гомор: дори в тези миязми на греха, Бог е склонен да прояви милост, ако се намерят праведни хора – защото невинните трябва да се пазят дори с цената на това виновните да бъдат пощадени.

Аз лично не бих се нарекъл християнин, но сред най-върлите антибежанци у нас са именно някои християни и Българската православна църква, в пълно противоречие с писанията на Свещените им книги и ученията на собствения им Спасител.

На бежанската криза няма лесно решение, но скачането в крайности със сигурност не помага. Необходимо е внимателно и смислено проверяване на всеки, който иска убежище или преминава границата без документи. Но нека имаме предвид, че в родните страни на тези хора животът е кошмарен. И дори сред тях да има гнили ябълки, и дори не всички да са „истински” бежанци, и дори да са от друга раса и религия, не е човешко да им отказваме помощ.

1 септември 2015 г.

Разделянето на властта

Заглавието на този текст е игра на думи: не, няма да се спирам на това как и защо властта се поделя между политичeските партии и личности преди, след и по време на избори, а ще обърна внимание на доста по-тривиалното разделение на властите.

България е република с парламентарно управление.

Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.

Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.

Това гласи небезизвестният член първи на българската конституция. Въпреки това в българското политическо говорене често се усеща една забележителна прекалено експлоатирана нотка – „за доброто на народа”. Това е градивният елемент в политическото пространство за популистките партии, включващи, но не ограничаващи се единствено до България без цензура (по-точно фракциите, на които се разпадна), Атака, Патриотичния фронт; и в по-малка степен, но все пак отчетливо: ГЕРБ, АБВ, БСП. Привидно единствените парламентарно представени формации, които не залагат на отнесен псевдонационализъм или грандиозни обещания за благоденствие в рамките на един мандат, са Реформаторският блок и ДПС. Първата, въпреки измамливо силното говорене и заявки за радикални реформи, анемична и не особено дейна поради собствените си вътрешни проблеми, а втората – негласно призната за политическото крило на мафията. На фона на политическата обстановка доверието в институциите и държавата като цяло е толкова ниско, че скоро ще подкопае дъното.

За всеки е сравнително очевидно, че един от големите проблеми на държавата се корени в безконтролната корупция, която, освен водеща до всекиму известните икономически последствия, задушава всякакво доверие в държавните институции. Липсата на доверие в институциите пък ги обезсилва, тъй като те разчитат на доверието и помощта на гражданите, и така в една безкрайна спирала. Основното недоверие към държавните звена се поражда от корупцията и дори усещането за таква. Всеки е попадал в ситуация, в която държавен чиновник малко или много е скланял прегрешилия гражданин към „почерпка”, както и обратното, и всестранната разпространеност на това „явление” е публична тайна. Корупцията е на толкова много нива – пътните полицаи, здравната каса, данъчните, че изглежда непобедима, но не е.

Мерките за борба с корупцията се съсредоточават основно в затягане на контрола или от горе надолу по йерархията, или от вън навътре (външен контрол), но кой и какъв контрол може да осъществява над съдебната система, парламента или изпълнителната власт, освен очевидното разхождане до изборните урни на всеки четири години, а напоследък и по-често? Дори принципно добри идеи като съществуването на независими агенции биват опорочени от пълната безконтролност и обгрижване на силните на деня. За щастие корупцията на най-високо ниво може да бъде ограничена чрез разделянето на властта и външен контрол.

Един от главните проблеми в първия ешелон на властта, била тя изпълнителна, законодателна или съдебна, е липсата на отчетност. Получава се така, че Висшият съдебен съвет (ВСС) например не се отчита пред никаква институция, или ако има контрол то той е абсолютно формален – например парламентарният контрол, който излъчват по БНТ всеки петък сутрин. В текущата организация на политическия процес липсва бърз и гъвкав начин народът, като суверен, да участва във вземането на решения, или дори назначаването на ръководни органи. Неслучайно се оказва, че шефът на БНБ е несменяем, или че главният прокурор е недосегаем. В същото време така наречените независими агенции са се преквалифицирали в пазители на властта – (Д)КЕВР използва цената на електроенергията за социална политика под диктовката на правителството, КЗК разчиства „неблагоприятни” фирми на опозиционерите и дава предимство на „правилните”, БНБ полуизбирателно отпуска държавна помощ на банки по не особено ясни критерии и пр. Целият този хаос води до често наблюдаваната „колективна безотговорност”, понеже една задача се спуска на множество държавни сектори без ясна цел или дори план за разпределение, а липсата на отчетност води до арогантност от страна на заемащите висши постове в държавата.

Първа стъпка във възстановяването на реда е консолидацията на отговорността. Това означава, че всеки началник е отговорен за действията на подопечните му и привеждайки този принцип в крайност – министърът е отговорен за всяко действие извършено от всеки чиновник в министерството независимо от позицията му. Разбира се, същото важи и за другите властови единици – парламент и съдебна система. Кадруването по различни места в системите трябва да бъде прекратено, за да могат институциите да действат нормално и в полза на хората, а не за обслужване на лични интерести, а това може да се постигне чрез търсене на отговорност за всяко действие по цялата верига.

Втората стъпка е разделянето на властите, което означава да бъдат обособени законодателната, изпълнителната и съдебната системи. Понастоящем съдилищата са в известен смисъл затворена екосистема: магистратите имат съсловия, чрез които се избира част от висшия съдебен съвет^[1], който пък от своя страна назначава/освобождава съдии от определени позиции^[2]. На практика съдебната система е държава в държавата, за която не важат обичайните правила. Създават се вътрешни течения, групи и групировки, които се борят за завземане на различни части от правосъдието. Директните последствия са ясно очертани и видни за всекиго – липсва неутралност в правораздаването, толерират се и се пробутват определени фирми за държавните поръчки, където маржът на печалба е огромен, прокуратурата се използва за разчистване на икономически и политически интереси, издаването на присъди е тромаво, а цялата система е в постоянен недостиг на средства. Освен липса на контрол върху законораздавателните органи, единадесет от общо 25 места във ВСС се запълват чрез гласуване в Народното събрание^[3], което е грубо вмешателство в незвисимостта на съдебната власт и оставя възможности за сериозни политически влияния на най-високия етаж на правораздавателните структури. Изпълнителната власт е изцяло под крилото на Народното събрание, доколкото то гласува и одобрява кабинета^[4], гласува вот на доверие или недоверие^[5]. Няма директен контрол от суверена върху нито една от властите, което значи, че принципно, веднъж приета, властта може да не бъде връщана за дълги периоди от време. Забележително е, че народното събрание отделя една немалка част от времето си, за да се занимава с дейности непривични за законодателната власт, като изслушвания на директори на агенции, банкери и др., отчитане на изпълнителната власт и пр.^[6]

Фиг. 1 Разпределение на властта в сегашната система
Възможни са два преки избора – за президент и парламент. ВСС се попълва на квоти, като 11 от общо 25-те места се избират от Народното събрание. Министерският съвет се предлага, одобрява и премахва чрез гласуване в НС.

За да бъде възможно най-ефективно проведено, разделянето на властите трябва да e възможно най-пълно. На практика, това означава да се изземат от НС всички процедури непривични за законодателната власт, а то да остане да действа като чист законотворчески орган. Тези непривични дейности включват избирането на служители за разнообразни постове в държавния апарат (например управителя на БНБ)^[7], възможности за вмешателство в съдебната власт (т.е. парламентарните квоти във ВСС)^[3], дори парламентарния контрол^[6]. Това би могло да се реализира, единствено ако изпълнителната власт се установява пряко чрез избори, а предложените от съсловията членове на ВСС се подлагат на предварително одобрение отново чрез избори. Като страничен ефект това дава възможност хората да установяват пряк контрол върху това кой попада в изпълнителната, законодателната и съдебната власти, което е значително по-представителна форма на демократичен избор, отколкото съществуващата. Президентът като цяло има ограничен брой изпълнителни и законодателни правомощия^[8] (разпускането на парламента, правото на вето и др.), които е удачно да бъдат запазени. Ръководствата на разнообразните (независими) агенции и институции следва да бъдат назначавани от изпълнителната власт, от кабинета или е възможно тези права да бъдат дадени на президентската институция. Все пак за най-добър ефект тези органи трябва да се сведат до минимум.

Фиг. 2 Разпределение на властта при директно избиране
Първичните институции на законодателната, изпълнителната и съдебната власт се избират пряко, също както и президентът. Предложенията за членовете на ВСС се правят от магистратите, но избирането им се извършва от суверена. Народното събрание няма права за вмешателство в законодателната и изпълнителната власт, а е чист законодателен орган.

Дори и при постановка с директен избор на всяка една от властите, остават много въпроси за мандатността на различните органи и контрола над тях след избирането им. Преди да разгледам мандатността, ще обърна внимание на взаимодействието между властите. Въпреки целѐната независимост, властите могат да действат като наблюдатели една на друга и по този начин да не позволяват цялата власт в държавата да се съсредоточава в рамките на една прослойка. Това е част от контрола осъществяван извън изборния процес, като по презумция предполагам, че такъв механизъм е не просто желан, а необходим! В този смисъл всяка от първичните четири институции (МС, ВСС, НС, президент) може да поиска обявяването на друга за нелегитимна, като по този начин автоматично предизвиква референдум (с пряко действие), чрез който се решава легитимността. Може да бъде оставена възможност и такъв референдум да бъде иницииран чрез обикновена подписка, подкрепена от определен процент от населението с право на глас. Ако институцията е определена като нелегитимна, то тя се разпуска незабавно и се насрочват избори за преизбирането ѝ, но не по-късно от три месеца след референдума. Когато МС или ВСС са определени като нелeгитимни, за установяване на приемственост и предотвратяване на парализиране на институциите, президентът назначава служебни до избирането на редовни такива. Когато става дума за законодателната власт, не е необходимо заместването ѝ със служебна, тъй като НС няма оперативна дейност, необходима за функционирането на държавата*. Служебните МС и ВСС нямат право да инциират референдум за проверка на легитимността на другите институции, гарантирайки гладко предаване на властта.

Предполагайки такова разделяне на властта на независими институции, представляващи всяка от властите, е нужно да се отбележат няколко особености относно работата на отделните властови структури.

Висшият съдебен съвет трябва да бъде постоянно действащ орган, осъществяващ единствено контрол върху съдебната система, а прокуратурата и следователските звена очаквано би трябвало да бъдат зачислени към изпълнителната власт. По този начин ще се гарантира невмешателството на държавното обвинение по въпросите на съда и обратното – липса на контрол от Висшия съдебен съвет върху институция с правомощия типични за изпълнителната власт. Самият Съдебен съвет трябва да се намали поне наполовина, осигурявайки практичността на идеята за директен избор. Членовете му, освен характерните ограничения разписани в закона за съдебната власт, не би трябвало да имат правото да практикуват в съдилищата, като по този начин се осигурява по-пълно разделение на оперативната от административно-контролна работа. При положение, че последното не е изпълнено, вероятно е да се окаже, че правораздаването прекалено силно се влияе от обществените настроения поради прекия избор на ВСС.
Министерският съвет определя и изготвя държавния бюджет. За разлика от текущата ситуация, в която е необходимо неговото гласуване в Народното събрание^[9], тук предполагам, че това е изцяло право и привилегия на изпълнителната власт. Държавният бюджет, в крайна сметка, е основният инструмент за провеждане на политиката на правителството. Макар да не е нужно изрично одобрение от НС, все пак бюджетът трябва да бъде поставен в някаква рамка, за да не може Министерският съвет самоволно и безконтролно да го експлоатира. Тази рамка е задължение на законодателния орган, който определя максималния бюджетен дефицит, максимални и минимални относителни (спрямо целия размер на бюджета) разходи по основните направления (сигурност, здравеопазване, образование и т.н.), и други макропоказатели.

Директното избиране на властите и последващият контрол изискват провеждането на повече избори и референдуми, но дават бърз, гъвкав и ефективен начин за възпиране на овладяването на държавните структури, позволявайки непосредствени корекции от суверена. За да е възможно и практично това, трябва изборният процес да не е скъп, което на практика е възможно само чрез въвеждането на електронно гласуване. Мандатността на институциите във вече описаната организация е без толкова голяма важност, тъй като осъществяването на надзор над държавната власт е постоянно и пряко упражнявано от народа. Това означава, че може да бъдат използвани умерено дълги мандати за МС, НС и ВСС, например 5, 5 и 7 години съответно, без това да се отрази отрицателно върху тяхната работа. Полезно за установяване на приемственост между управленията би било разминаването на мандатите с (около) 2 години, при което новите властимащи биват принудени да работят конструктивно с останалите институции.

Сравнително ясно е, че така описаното разделяне на властите не е панацея и страда отчасти от същите проблеми, които са характерни за всяка представителна демокрация, но въвеждането на значителен директен външен контрол от страна на избирателите силно би потиснало някои крайни израждания наблюдавани в момента. Ясно е, че за такива сериозни промени са необходими някои поправки в Конституцияата и основни закони на страната, за чиито реализиране трябва сериозна политическа и гражданска воля.

Изключение прави гласуването на държавния бюджет, но при предложената организация това задължение би падало върху изпълниетлната власт, а не НС. Парламентът единствено гласува основните ограничения на бюджета – максимален дефицит, максимален годишен дълг и т.н., докато бюджетът се изготвя от и се приема с акт на Министерския съвет.

30 септември 2015 г.

Седем отговора към антибежанците

1 септември 2015 г.

Разделянето на властта

30 септември 2015 г.

1 септември 2015 г.